За любовта може да се пише и говори много и никога няма да е достатъчно, но думите на Пабло Неруда туптят с нашето сърцебиене, когато сме влюбени
Чилийският поет Пабло Неруда е роден на 12 юли 1904 година в Сантияго, Чили с името Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто. Носител е на Нобелова награда за литература, а цялото човечество познава лириката му като една от най-красивите и вдъхновяващи в света на любовната поезия.
Ето и няколко стихотворения, които дори и да не сте влюбени, ще ви накарат да се влюбите в любовта:
Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.
Да напиша например: „Озвездена нощта е
и сини трептят светилата далече“.
Кръжи нощният вятър в небето и пее.
Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.
…Исках я, а и тя ме искаше от време на време.
В такива нощи в ръцете си я поемах.
Целувах я толкова пъти под небето безкрайно.
Тя ме искаше, а от време на време и аз я исках.
Как да не обичам очите ѝ, взрени в мене.
Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.
Да мисля, че не я притежавам. Да чувствам, че съм я загубил.
Да слушам нощта безкрайна, по-безкрайна без нея.
И стихът да пада в душата ми като роса в тревата.
Има ли значение, че любовта ми не я опази.
Нощта е озвездена и тя не е с мене.
***
Обичам те някак необяснимо,
всъщност неизразимо, по начин противоречив.
Обичам те с многобройните си нагласи на духа,
които променят състоянието си непрекъснато.
Заради… но ти вече знаеш – времето, животът, смъртта…
Обичам те в един свят, който ми е непонятен,
сред хора, за които оставам неразбран,
с противоречията на душата си, с нелогичните си постъпки,
с фаталността на съдбата, с прикритостта на желанието,
с двусмислеността на извършеното.
Дори, когато ти казвам, че не те обичам, те обичам.
Дори когато те мамя, не те мамя.
Всъщност най-съкровеният ми подтик е
да се опитам да те обичам по-добре.
Обичам те неразумно, несъзнателно, необмислено,
стихийно, инстинктивно, импулсивно, ирационално.
Всъщност нямам логични аргументи, нито дори импровизирани,
за да обоснова тази любов, която чувствам към теб,
която избликна мистериозно от нищото,
която не промени магически нищо, но чудно как,
малко по малко, някак успя да подобри най-лошото в мен.
Обичам те. Обичам те плътски, без мисъл,
от сърце, неразумно и с глава, загубила координация.
Обичам те необяснимо, без да се питам защо те обичам,
без да ме интересува защо те обичам,
без никакво съмнение защо те обичам.
Обичам те просто, защото те обичам.
Аз самият не знам защо те обичам.
***
АКО ОЧИТЕ ТИ не бяха с лунен блясък и с отсенки
от глина, от повседневно творчество, от огън,
ако не бяха трепетни подобно вятър и не беше
сėдмицата кехлибарен наниз дни и нощи,
ако не беше ти самата озарено време,
когато към лозниците възлиза и минава есен,
ако не беше ти уханен хляб, замесен от брашното,
което нощното светило разпилява по небето,
многообичана, едва ли бих те толкова обичал!
В прегръдката ти аз прегръщам всичко,
което съществува – пясък, време,
дърво дъждовно, ето тъй за мене
светът светува, докато съм с тебе:
в живота твой аз виждам всичко живо.
***
(Обичам обичта на смелите моряци:
целуват и си заминават те.
Едничко обещание оставят
и не дохождат втори път.
Една жена на всеки пристан чака,
целуват и си заминават те.
И в някоя безлунна нощ в леглото на морето
си лягат със смъртта.)
***
ПОЕЗИЯ В ДЕСЕТ СТИХА
Беше сърцето ми крило живо и опетнено
и плашливо крило за мечтата.
Бе пролет над полята зелени.
Лазурна бе висотата и изумрудена сякаш земята.
Тя – дето ме любеше – през Пролетта се спомина.
Още помня очите й на гълъб умиращ.
Тя – дето ме любеше – очи склопи. Късно.
В късното на полята, синьото. Окъснялото на криле и пориви.
Тя – дето ме любеше – през Пролетта се спомина.
И задигна оттука Пролетта в небесата.