След седемнадесет години една книга, тогава подкрепена от фондациите  Pro Helvetia и Отворено общество в лицето на поета Борис Христов, както и от частни дарители и посрещната с изискано внимание от публиката, търпи второто си издание в редактиран, подобрен и снабден с превод на английски език вариант, в оформление, повече съответстващо на галантната й и деликатна същност.

Книгата носи титула „Далматинецътъ Марципанъ. Декоративен мемоар в черно и бяло“ и е декорирана с прекрасни черно-бели художествени фотографии на Борис Мисирков, издържани в стилистиката на Баухаус. Мемоарът ще очаква новата си и стара публика на премиера – коктейл на 12 декември от 19 ч., тематично  в бар  Tabako,  където се състояла и премиерата на първото издание, живописно описано в новелата „Дворцовият бюлетин съобщава“ в третата книга на Любомир Милчев „Комедиантите”.

Концептуално книгата е свързана с традициите на фланьорството и най-вече с два прецедента в немската литература.

“Можем да обобщим – между невъзможността за повторно обитание на миналото и избегнатото обитание на съвременността, се разкрива великолепната ширина на символичното обитание. София изисква умножение на символичното обитание,  умножение, възможно както в посоката на литературното й припознаване като място на символични произшествия, така и в пълнотата на своите гледки като безусловно съзрени прибежища на фикционална събитийност. Опоетизирането на разрухата преди всичко иде да подчертае ненамаляващото влияние и излъчване на едно наследство, което, въпреки унищоженията и омаловажаването, продължава да излъчва благородство, достойнство и хармония. Автентична доза софийска архитектонична архетипика в момента на превръщането си едва ли не в загадъчна природа, в енигма на времето, в стигма на човешко обитание. Сградите  като обезлюдени, изтръгнали се от човешко присъствие, което ги е белязало, обрасли в романтическите дървеса на забравата и недовиждането, и в мимолетността на най-красив, но и обречен изглед.

Болезнено, но истинско… Така както, впрочем,  видя София с много любов и тъга след англоамериканските бомби един Цанко Лавренов…”