Когато споменем Португалия, първата ми мисъл винаги е за цвят и музика… За жълтите трамваи на Лисабон, за синьо-белите azulejos, за фасадите в розово, охра и тюркоаз, за океана, който никога не е просто син, за безкрайните златни плажове и дюни и за онова меланхолично фадо, което сякаш успява едновременно да разказва за любов, раздяла и надежда.
Португалия никога не е била страна на полутоновете.
Но има едно място, на което дори за нейните стандарти някой сякаш е прекалил с цветовете и точно затова е толкова прекрасно.
На върха на един от зелените хълмове над Синтра се появяват яркожълти кули, червени стени, сини плочки, куполи, бойници, арки и тераси. Поглеждаш двореца Пена и първата ти мисъл е, че това не може да е истинско. Прилича на декор за филм на Disney, на илюстрация от детска книга или на замък, който някой е построил, след като е решил да събере в една сграда всичките си представи за приказка.
Само че Пена е истинска.
И може би най-интересното е, че тази архитектурна фантазия започва не с кралски дворец, а с малък параклис и една легенда.
Преди двореца имало манастир
Историята на хълма започва векове преди появата на яркочервените и жълтите кули. Още през XII век тук е издигнат параклис, свързан с разкази за явявания на Дева Мария.
През 1503 г. крал Мануел I нарежда на мястото да бъде построен Кралският манастир „Nossa Senhora da Pena“, поверен по-късно на ордена на йеронимитите. Монасите живеят високо над Синтра в продължение на столетия. Голямото земетресение, което опустошава Лисабон през 1755 г., поврежда комплекса, макар да не го унищожава напълно. А когато през 1834 г. религиозните ордени в Португалия са разпуснати, манастирът остава изоставен.
Само четири години по-късно в историята му влиза човекът, без когото Пена вероятно никога нямаше да се превърне в това, което виждаме днес.
Крал Фердинанд II.
Кралят, който се влюбил в Синтра
Фердинанд II е една от онези кралски фигури, които сякаш са били родени в грешна професия. Той е полиглот, художник, колекционер, меценат, човек с огромен интерес към музиката и изкуството. Не случайно остава в португалската история с прозвището Краля Художник.
Роден като принц от Сакс-Кобург-Гота, той пристига в Португалия, след като се жени за кралица Мария II. И почти веднага се влюбва в Синтра.
През 1838 г. със собствени средства купува разрушения манастир и земите около него. Първоначалната идея била сравнително скромна – старият религиозен комплекс да бъде възстановен и превърнат в лятна резиденция на кралското семейство.
Но явно фантазията на Фердинанд II не била създадена за скромни проекти. Реставрацията постепенно се превърнала в нещо много по-голямо.
В мечта.
Когато един крал реши да построи собствената си приказка
Фердинанд поверява проекта на барон Вилхелм Лудвиг фон Ешвеге – минен инженер и архитект, с когото създават един от най-необикновените дворци на XIX век. Пена няма един архитектурен стил. И точно това е красотата му. Тук романтизмът среща неоготиката, мавританската архитектура се появява до португалския мануелин, ренесансови мотиви съжителстват със средновековни кули, бойници, тунели и дори подвижен мост.
Жълто среща червено. Камъкът среща керамичните плочки. Изтокът среща Запада.
На теория подобна комбинация би трябвало да бъде абсолютен архитектурен хаос. На живо е магия.
Фердинанд II не се опитвал да построи поредния монументален дворец, който да демонстрира власт. Искал място, на което кралското семейство да може да избяга от официалния живот.
И затова Пена не носи онази дистанцирана студенина, която понякога усещаш в големите европейски дворци. Зад театралната фасада има истински дом.
Всъщност Пена е два двореца
Една от най-интересните подробности е, че зад фантастичния силует се крият две различни части. Старият дворец включва някогашния манастир с неговия малък вътрешен двор, църква и помещения, които по-късно са превърнати предимно в частни кралски апартаменти. Новият дворец е създаден за представителния живот – приеми, гости и официални зали.
И докато отвън Пена изглежда почти ексцентрично, вътре атмосферата става изненадващо интимна. Спални с балдахини, богати текстили, декоративни тавани, мебели, керамични плочки и прозорци към зелените хълмове на Синтра.
Особено впечатляващи са Арабската зала, кралските покои и Голямата зала.
Тук за първи път осъзнаваш, че хората, чиито портрети гледаме в музеите, действително са живели зад тези стени – спали са, закусвали са, приемали са приятели и са излизали на терасите, за да гледат същата Синтра, която виждаме и днес.
Любовна история, скрита в гората
След смъртта на кралица Мария II през 1853 г., едва на 34 години, животът на Фердинанд се променя. По-късно той среща оперната певица Елизе Хенслер, която става втората му съпруга и получава титлата графиня на Едла. И тук историята на Пена придобива още един романтичен пласт.
Сред гората, в западната част на огромния парк, двамата изграждат Chalet of the Countess of Edla – малка алпийска къща от дърво и корк, далеч от церемониалността на двореца.
Нещо като тяхното лично убежище. Място, на което един крал можел поне за малко да престане да бъде крал.
Градината, която събира света
Голяма грешка е да посетите Пена само заради двореца, защото приказката продължава отвъд стените му.
Фердинанд II създава около него парк от приблизително 85 хектара, който следва същата романтична идея – природата да изглежда дива и почти случайна, въпреки че зад нея стои внимателно планиран пейзаж. Кралят събира дървета и растения от различни части на света. Сред тях са и азиатските камелии, които той въвежда в парка през 40-те години на XIX век.
Пътеките нарочно се извиват и изчезват между дърветата. По тях откриваш езера, малки павилиони, пещери, фонтани и гледки, които се появяват точно когато най-малко ги очакваш.
Temple of Columns, Valley of the Lakes, Queen’s Fern Valley, Monk’s Grotto, High Cross… Това не е парк, през който просто преминаваш. Това е част от спектакъла.
И си струва да оставите достатъчно време за него.
Последната нощ на една монархия
Но приказките невинаги имат щастлив край. В края на XIX век Пена отново е активно използван от кралското семейство – този път от крал Карлуш I и кралица Амелия Орлеанска.
След убийството на краля и престолонаследника Луиш Филипе през 1908 г. на трона се възкачва Мануел II. Само две години по-късно идва краят.
На 5 октомври 1910 г., когато в Португалия е обявена републиката, кралица Амелия се намира именно в двореца Пена. Оттук тя тръгва към Мафра, където се среща със сина си Мануел II и кралицата майка Мария Пия. Семейството напуска страната от Ерисейра на борда на кралската яхта Amélia.
Една врата се затваря. Не само на двореца. На цяла епоха.
И приказката остава
Още през 1910 г. дворецът Пена е обявен за национален паметник, а от 1995 г. е част от Културния пейзаж на Синтра, включен в списъка на световното наследство на UNESCO.
Днес по коридорите вече не вървят крале и кралици. Но има нещо необикновено в това място.
Преминаваш през подвижния мост, вървиш между жълтите и червените стени, докосваш старите azulejos, излизаш на терасата и пред теб се отварят зелените хълмове на Синтра чак до Атлантическия океан.
И за момент цялата тази архитектурна лудост започва да има смисъл. Защото Пена никога не е трябвало да бъде разумен дворец.
Той е построен от човек на изкуството във времето на романтизма – епоха, която поставя въображението, емоцията и красотата над строгите правила.
И може би точно затова почти два века по-късно продължава да въздейства толкова силно.
Ако Португалия можеше да бъде превърната в дворец, вероятно щеше да изглежда точно така – малко меланхолична, много романтична, безстрашно цветна и напълно невъзможна за забравяне.
