Guggenheim Bilbao: музеят, който промени цял един град

Има музеи, в които отиваш заради изкуството, има и такива, при които още преди да прекрачиш прага, разбираш, че първото произведение е самата сграда.

 

Е, Guggenheim Bilbao определено е от вторите.

 

На брега на река Нервион, сред град, който дълго време е бил свързван повече с индустрията, корабостроенето и пристанището, отколкото със съвременното изкуство, се появява нещо, което почти три десетилетия по-късно продължава да изглежда така, сякаш е пристигнало от бъдещето.

Огромни извити повърхности от титан улавят светлината, променят оттенъка си според небето и се оглеждат във водата. От един ъгъл сградата напомня кораб, от друг – на гигантска абстрактна скулптура. А когато започнеш да я обикаляш, сякаш непрекъснато откриваш нов музей.

И може би точно това е искал Франк Гери – не просто да построи място, в което да бъде изложено изкуство, а да превърне самата архитектура в преживяване.

 

От индустриален град до „Bilbao Effect“

Когато Guggenheim отваря врати през октомври 1997 г., той се появява в момент, в който Билбао вече преминава през мащабна градска трансформация. Бивши индустриални и пристанищни пространства край реката започват да получават нов живот, инфраструктурата се променя, а градът търси различно лице пред света. Музеят се превръща в най-разпознаваемия символ на тази промяна.

 

Влиянието му върху международния образ и туристическата привлекателност на Билбао става толкова известно, че се популяризира понятието „Bilbao Effect“ – идеята, че една смела културна инвестиция и емблематична архитектура могат да се превърнат в катализатор за преобразяването на цял град. Разбира се, историята на възраждането на Билбао е много по-голяма от една сграда, н е трудно да се отрече силата на символа.

Днес вече е почти невъзможно да си представим силуета на града без титаниевите извивки на Guggenheim.

 

Титан, варовик, стъкло и малко архитектурна магия

Гери създава музея от три основни материала – титан, варовик и стъкло. Но титанът е този, който прави първата среща толкова запомняща се. Фасадата реагира на всичко около нея. При сиво баско небе може да изглежда студена и почти сребриста. Когато изгрее слънце, по нея започват да се появяват топли отблясъци. Във водата формите се удвояват, а движението на облаците променя сградата от минута на минута.

 

Има и прекрасна връзка с идентичността на Билбао. В архитектурата често се откриват асоциации с корабни корпуси, платна и рибени люспи – сякаш футуристичната сграда все пак пази спомен за морската и индустриалната история на града.

 

Най-хубавото е, че Guggenheim не се разкрива наведнъж – трябва да го обиколиш.

 

Преди още да влезеш, изкуството вече е започнало

Пред входа те посреща не строг пазач, а огромно кученце. Puppy на Джеф Кунс е гигантски West Highland White Terrier, покрит с живи цветя. Почти комично мил на фона на футуристичната архитектура зад него, той отдавна се е превърнал в един от символите на музея. Контрастът е прекрасен – студеният блясък на титана срещу нещо живо, цветно и постоянно променящо се.

От другата страна настроението е съвсем различно. Там е Maman на Луиз Буржоа – монументалният паяк, който на пръв поглед изглежда почти заплашително. Но историята му е много по-нежна. Образът е свързан с майката на художничката, която работи с текстил, а паякът се превръща в символ на майчинството, съзиданието, защитата и едновременно с това на крехкостта.

 

Още преди да си показал билета си, Guggenheim вече е успял да те преведе от гигантско куче от цветя до огромен паяк и да ти напомни, че тук правилата няма да бъдат особено традиционни.

 

А после влизаш вътре

И ако екстериорът е впечатляващ, вътре започва съвсем различна игра. В Guggenheim пространството не е просто фон на произведенията, то постоянно участва в тях. Понякога картината променя начина, по който възприемаш залата. Друг път скулптурата те кара физически да промениш движението си. А накрая се оказва, че самият зрител също е част от преживяването.

 

 

Сред експозициите, които видях, Abstraction and Space разказва точно за тази промяна – как от 50-те години нататък художници от различни поколения започват да използват цвета, линията, обема и празнотата, за да променят усещането ни за пространство. Тук се срещат Марк Ротко, Робърт Райман, Елсуърт Кели, Едуардо Чилида и други големи имена. При едни цветът сякаш те обгръща, при други празното пространство се превръща в равностоен участник в произведението.

 

След това Gesture and Action ни връща към годините след Втората световна война, когато много художници търсят радикално нов език. Лючио Фонтана разрязва и пробива платната си. Антони Тапиес драска и разкъсва повърхността. Ив Клайн превръща тялото, природните елементи и самия процес на създаване в част от изкуството. Хелън Франкенталер оставя разредената боя да се движи свободно, а при Сай Туомбли жестът почти се превръща в автоматично писане.

 

Изведнъж изкуството вече не е само крайният красив обект – то е и действието, довело до него.

 

 

Chanel, Prada и Tiffany в света на Pop Art

И после идва една от залите, към които като модна медия няма как да останем безразлични. Echoes of Pop Art ни отвежда в света на рекламата, знаменитостите, масовата култура, потреблението и луксозните марки.

Попартът през 60-те превръща изображенията от всекидневието в изкуство. Анди Уорхол използва механичното възпроизвеждане, Джеймс Розенкуист вкарва езика на билбордовете върху огромни платна, а следващите поколения продължават играта с образите, които обществото произвежда и консумира. Тук са Жан-Мишел Баския, Джеф Кунс, Деймиън Хърст, Мартин Кипенбергер, Ервин Вурм, Майк Кели, Том Сакс.

А сред произведенията изведнъж се появяват думи, които сме свикнали да виждаме на съвсем други места – CHANEL, PRADA, Tiffany.

Гилотина, покрита с логото Chanel, тоалетна, създадена от опаковки на Prada, а малко по-нататък познатият свят на McDonald’s е преобразен в безпогрешното Tiffany blue. Луксозното и баналното, желанието и консуматорството, престижът и масовата култура нарочно се сблъскват.

Логото вече не продава продукт. То се превръща в материал за изкуството и започва да задава въпроси – защо желаем определени предмети, как марките създават статус и как няколко букви или един-единствен цвят могат да бъдат разпознати мигновено от милиони хора.

И може би това е най-интересната връзка между модата и попарта.

Защото модата отдавна не живее само върху тялото. Тя живее в рекламата, в поп културата, в изкуството и дори в начина, по който разпознаваме една дума, преди още да сме видели продукта.

 

     

Когато тялото се превръща в архив

Съвсем различно преживяване предлага Igshaan Adams с Unsettling Dust: The Body’s Archive. Роденият в Кейптаун художник работи на границата между текстил, скулптура, движение и пърформанс. Въжета, мъниста и тел се превръщат в сложни произведения, в които се преплитат памет, идентичност, религия и лична история.

Особено интересна е връзката с танца. При съвместната му работа с танцьори телата се движат върху повърхности и оставят своеобразни „dance prints“ – отпечатъци от движение. Следите от тези движения впоследствие намират нов живот в мащабни тъкани произведения. Идеята е едновременно проста и красива – тялото си тръгва, но движението му остава.

И после идва безкраят

Едно от онези преживявания в Guggenheim, които не просто разглеждаш, е работата на Яйои Кусама, японската хъдожничка и артист, която наскоро изгубихме.

Още от ранна възраст тя превръща повтарящите се точки и форми, свързани и с нейните собствени визуални преживявания, в един от най-разпознаваемите езици на съвременното изкуство. С времето нейните Infinity Nets напускат платното и започват да завладяват цели помещения. В Infinity Mirrored Room – A Wish for Human Happiness Calling from Beyond the Universe вече няма безопасно разстояние между зрителя и произведението.

Влизаш вътре – огледалата умножават цветните светлини до безкрайност. Собственото ти отражение се появява отново и отново, пространството губи границите си и за няколко мига става трудно да определиш кое е реално и кое е отражение. Всъщност ти не стоиш пред произведението… ти ставаш част от него.

И тук има един важен Code Destination детайл: достъпът до Infinity Mirrored Room може да изисква включване във виртуална опашка чрез QR код и определен часови слот. Затова още когато пристигнете, проверете режима за деня. Не оставяйте Кусама за „ако остане време“!

Code Destination tip: оставете време и за момента, в който Guggenheim изчезва

И още нещо, което според мен е важно да се знае предварително. Не планирайте посещението така, че след последната зала веднага да тръгнете към следващото място в Билбао. Оставете време за музея и отвън, защото има един момент, в който Guggenheim започва да се променя пред очите ти.

Край водата се появява бяла мъгла – част от Fog Sculpture #08025 (F.O.G.) на японската художничка Фуджико Накая. Тя започва да се стеле около сградата, постепенно поглъща части от нея, размива отраженията и скрива титаниевите форми на Франк Гери.

Това се случва на всеки кръгъл час. Лично аз останах за два подобни спектакъла – сякаш не можех да се наситя на момента как една от най-разпознаваемите сгради в света сякаш бавно изчезва, за няколко минути архитектурата изглежда почти нереална – титан, вода и мъгла се смесват, а футуристичният силует сякаш се разтваря във въздуха.

После мъглата се отдръпва и Guggenheim се появява отново.

Именно затова бих планирала часа на посещението предварително, така че след залите да остане време и за този спектакъл. Актуалният график на инсталацията е добре да се провери за конкретния ден, защото часовете могат да се променят.

Може би точно тогава най-добре разбираш какво прави Guggenheim различен. Това не е музей, който просто съхранява изкуство – тук архитектурата е изкуство, пространството е изкуство, движението е изкуство, светлината е част от него. Логото на модна къща може да се превърне в коментар за обществото, собственото ти отражение – в произведение, а мъглата – в материал.

И когато вечерта титанът на Франк Гери отново започне да се показва през белия облак над Нервион, става много по-лесно да разбереш защо този музей успява да промени не само представата ни за това как трябва да изглежда един музей, но и начина, по който светът гледа на цял един град.

Билбао даде адрес на Guggenheim. А Guggenheim помогна на света да открие един нов Билбао.