За културното романтизиране на разрушението – от Пикасо до Кание Уест.
Защо обичаме гениите с демони?
Симбиозата между гения и опустошението вече не е личен демон. Това е колективна обсесия, вплетена в основите на съвременната култура – където модата, изкуството и идеологиите съществуват в перманентен конфликт. От Пикасо до Кание Уест, от платното до подиума, от драфта на лаптопа ми до цяло гланцирано принтирано издание – ние боготворим разрушителността, облечена в гениалност. Може би защото тя прилича на нашите собствени сенки. Може би защото ни показва имперфектността у хората, които боготворим. Може би така те се доближават до нас.
Пикасо не просто рисуваше жените. Той ги раздробяваше с четка – с любов, с омраза, с обсесия. Всичко замазано в характерните за творбите му кубистични фрагменти. Неговите музи са едновременно божества и жертви – канонизирани на платното, демонизирани в живота му. Токсичният му гений оставя след себе си не само шедьоври, но и емоционални руини.
Кание Уест сякаш продължава този естетически ритуал – само че с други инструменти: микрофон, подиум, медийна провокация. Модата му е черно-бял минимализъм, облечен в хаос. На ревюто си Yeezy Season 3 през 2016 с Ванеса Бийкрофт, той превърна моделите в живи скулптури – тела без концепция.
Когато облече Бианка Сенсори в скандалната (или легендарната? не съм сигурна кой епитет да ползвам) “гола рокля” на Грамите, границата между изкуството, еротиката и насилието стана опасно размита. Жената ли е символ на освобождението? Или е просто артефакт в митологията на един мъжки Бог?
Друга негова провокация – „White Lives Matter“ – не е просто надпис на тениска. Той идва и със свастика. Това трябваше да е нещо като модно самозапалване, ритуален акт на съпротива срещу самия zeitgeist на културната индустрия. Но нещо не стана точно така. Кание превърна всеки подиум в съдебна зала, всяка колекция в манифесто.
Но докато възхищението към токсичния артист е вече норма, има една още по-опасна форма на насилие – културната агресия на самите „културни хора“. Днес тя не идва от съдилища, а от трибуните на по-добрия вкус. Моралният елит в Instagram и X е готов да линчува всеки, който не марширува в крак с техните манифестации за деня.
Един неудобен въпрос към екипа на Gucci? Канселиран си.
Хаплив коментар под пост на H&M? Изгаряш в дигитален огън.
Хаштагове като #boycott, #cancelculture и #justburnit са новите оръжия на виртуалната инквизиция. Модният трибунал не търси истина, а лоялност. Фанатизъм дори, ако щеш. Ако не се поклониш на догмите за социална справедливост, да ти лепнат етикет „враг на прогреса“ е само въпрос на време.
Днес политическата чистота е стил на сезона. Несъгласието е новата еротика на страха. Ако не носиш правилните символи – буквата, знамето, цвета – не просто си аутсайдер. Ти си заплаха.
Проблемът е в това, че така токсичността става системна. Аплодираме гения, когато върви по ръба на налудността, но не прощаваме на обикновения човек, който не е в синхрон с нашия личен кодекс. Парадоксът на модерността е болезнено ясен: красотата и автентичността са позволени, но само ако са облечени в предварително одобрени от масата ценности.
И така стигаме до неудобния въпрос: може ли културата да бъде обичана заради естетиката си, без да се прегръща насилието, което често я създава? Можем ли да извадим артистът от изкуството му … или обратното? Колко струва едно платно, ако цената му е нечия душа? И защо продължаваме да пожертваме състраданието си и човещината си, за да запазим „модерния“ си силует в обществото?
Епилог:
Модата отдавна не е просто украшение. Тя е храм. Но в този храм ние понякога влизаме не с цветя, а с факли. Геният е шаманът – той ни причинява болка, подлага ни на трансформация, докарва ни до екстаз. И всеки негов ритуал е способен да ни разруши, докато се опитваме да разберем какво се случва. Защото в този свят токсичността вече не е дефект. Тя е естетика. Тя е висша форма на болка, но облечена в дантела, в латекс или в нещо минималистично.
И тук е последният въпрос – може би най-страшният: трябва ли да плащаме тази цена? Ако красивото е построено върху страдание, ако ризата ни е ушита с конец от човешки отпадък, заслужава ли тя вниманието ни?
Може би най-радикалният жест днес не е да обичаш гения. А да обичаш човека зад него. Да облечеш състраданието си. Да разголиш агресията си. И да признаеш: истинският стил никога не е бил в сенките на Пикасо или в хаоса на Кание.
Той е във всичко останало между тях.
Снимки: Getty Images
