Понякога си мисля, че България е извадила особен късмет с географията си. Само на няколко часа от нас е Гърция – с морето, светлината и онова усещане за лято, което започва още с първото „калимера“. А малко по-нататък е Италия – моята вечна слабост, страната, към която се връщам отново и отново и всеки път намирам нова причина да я обичам.
Може би затова Нафплио ми се стори толкова познат още преди да го опозная.
Той е като красиво объркване между двете.
Гледаш морето и знаеш, че си в Гърция. Завиваш зад ъгъла, виждаш пастелна фасада, стар балкон и бугенвилия, която се спуска почти до масите на малко кафене, и за секунда се пренасяш някъде в Южна Италия. После поглеждаш нагоре и над покривите се издига венецианската крепост Паламиди, а срещу крайбрежната алея, сякаш нарочно поставена там за съвършения кадър, малката крепост Бурдзи стои сама сред синьото море.
И тогава разбираш, че Нафплио не прилича напълно на никое друго място.
Той просто е взел по малко от две от най-красивите ми представи за Средиземноморието и ги е събрал в един град.
Град, в който историята е оставила красиви следи
Има причина Нафплио да носи това леко италианско излъчване. Всъщност най-хубавото в него е, че различните народи, които са го владели през вековете, не са заличили напълно онова преди тях. Всеки е оставил по нещо и днес историята може да бъде прочетена по фасадите, крепостите, фонтаните и тесните улици.
Франки, венецианци и османци са се борили за този малък град на Арголическия залив и е лесно да разбереш защо. Нафплио има онова стратегическо положение, което през Средновековието е означавало власт, търговия и контрол над морето. Затова над него има не една, а няколко крепости, а архитектурата му е необикновена смесица от венецианска елегантност, неокласицизъм, османски детайли и гръцка простота.
Може би точно венецианците са оставили най-разпознаваемия отпечатък. И ако човек за момент забрави табелите на гръцки, някоя от тесните улици на стария град наистина би могла да го заблуди, че се намира от другата страна на Адриатика.
Но Нафплио не е просто красив стар град.
Той е бил свидетел на един от най-важните моменти в историята на страната – раждането на модерна Гърция.
След Гръцката война за независимост градът е освободен през 1822 г., а няколко години по-късно става първата столица на новата гръцка държава. Тук заседават първите политически институции, тук се установява правителството, а когато младият баварски принц Ото пристига като първия крал на Гърция, именно Нафплио е неговата първа столица.
Ото е едва на 17 години.
Представям си колко странно трябва да е било – младо момче от Бавария да пристигне в този южен град, заобиколен от море, крепости и следи от толкова цивилизации, и изведнъж да стане крал на една държава, която тепърва се опитва да се роди отново.
През 1834 г. столицата е преместена в Атина и Нафплио губи политическото си значение. Но понякога загубата на важност се оказва подарък за един град. Той не се превръща в огромен административен център, не израства хаотично и не губи човешкия си мащаб.
Остава малък, красив, малко аристократичен и достатъчно бавен, за да можеш да го усетиш.
Преди историята е била митологията
Но както често се случва в Гърция, преди историческите владетели са били боговете.
Дори името Нафплио ни връща към гръцката митология. Според легендата градът е основан от Навплий – син на бога на морето Посейдон и Амимона, една от петдесетте дъщери на цар Данай.
Самата история на Амимона звучи като мит, който би могъл да бъде измислен само в древна Гърция. По време на страшна суша баща ѝ я изпраща да търси вода. В търсенето си тя среща Посейдон, а богът на морето ѝ разкрива изворите на Лерна. От тяхната връзка се ражда Навплий.
Но още по-любопитна е историята на неговия син Паламед.
Той участва в Троянската война, но древните предания го помнят не само като воин. Паламед е представян като изключително интелигентен човек, а различни антични традиции му приписват изобретяването или усъвършенстването на мерки и теглилки, монетите и дори игрите със зарове.
Хиляди години по-късно името му продължава да стои над Нафплио.
Буквално.
999 стъпала към Паламиди
Където и да се разхождате из стария град, в един момент погледът неизбежно тръгва нагоре.
На високия хълм над керемидените покриви се издига Паламиди – огромната венецианска крепост, превърнала се в символ на Нафплио.
Венецианците я изграждат в началото на XVIII век по време на второто си управление над града и я кръщават на древния герой Паламед. Местната легенда твърди, че до върха водят 999 стъпала.
Колко са в действителност е въпрос, по който явно има различни мнения. Но ми харесва идеята да оставим малко място за легендата. А и подозирам, че някъде след петстотното стъпало човек престава да брои и всички числа започват да звучат еднакво.
Изкачването е сериозно, но наградата е една от онези гледки, заради които забравяш усилието. Под теб Нафплио постепенно се смалява до пъстра мозайка от керемидени покриви, улици и площади, а отвъд тях Арголическият залив се разтваря в синьото.
За тези, които предпочитат романтиката без кардиото, има и добра новина – до Паламиди може да се стигне с автомобил.
Една малка крепост, оставена насред морето
Ако Паламиди пази Нафплио отвисоко, Бурдзи го пази откъм морето.
Малката каменна крепост върху островче точно срещу пристанището изглежда почти нереално, особено когато я видиш в меката светлина на ранната сутрин или малко преди залез.
Венецианците я изграждат през XV век, за да защитават входа към пристанището. Самото име идва от турската дума за кула. През дългия си живот Бурдзи сменя ролите си многократно – отбранително съоръжение, затвор, а в по-късни времена дори хотел.
Днес тя е просто една от най-красивите части от силуета на Нафплио.
И може би точно от крайбрежната алея най-добре се разбира особеното очарование на града – от едната страна са палмите, кафенетата и животът на пристанището, пред теб е Бурдзи, а ако се обърнеш, над пастелните къщи се издигат старите крепости.
Море долу. История горе. А между тях – градът.
Най-хубавият план за Нафплио е да нямаш план
Колкото и интересна да е историята му, мисля, че би било грешка да превърнем Нафплио в списък със забележителности, които трябва дисциплинирано да отметнем.
Това не е такъв град.
След Паламиди и Бурдзи идва моментът да приберете картата. Да оставите телефона в чантата. И просто да тръгнете.
Старият град е създаден за онова прекрасно средиземноморско занимание, което на пръв поглед изглежда като загуба на време, а всъщност често се оказва най-хубавата част от едно пътуване – да не правиш нищо конкретно.
Да завиеш по улица само защото в края ѝ виждаш море. Да последваш бугенвилията, която се спуска от някой балкон. Да се спреш пред красива стара врата. Да влезеш в малко магазинче, без да търсиш нищо. Да поръчаш кафе, защото масата на площада е на слънце. После gelato, въпреки че изобщо не е време за gelato.
И да останеш още малко.
Нафплио сякаш е направен точно за това. Пастелните фасади се редуват с неокласически къщи, над тесните улици висят цветя, по площадите масите постепенно се пълнят, а морето никога не е достатъчно далеч, за да забравиш, че си в пристанищен град. Тук Италия отново започва леко да се прокрадва в усещането ми. Не защото Нафплио се опитва да бъде италиански. Напротив. Той е безпогрешно гръцки. Но притежава същия талант да превръща обикновеното безделие в удоволствие. И може би именно това е истинското dolce far niente, само че с едно „калимера“ вместо „buongiorno“.
Без следваща точка в програмата. И ако имате още един ден…
Нафплио има още едно огромно предимство – намира се в част от Пелопонес, в която историята е буквално навсякъде. Само на около половин час път е Епидавър с един от най-впечатляващите антични театри в света. Недалеч е и Микена, която ни връща още по-назад – към Агамемнон, микенската цивилизация и онзи почти неразличим свят между археология и мит. А ако идвате от Атина с автомобил, Коринтският канал естествено може да се превърне в още една спирка по пътя.
Така едно пътуване до Нафплио много лесно може да се превърне в малко пътешествие през няколко хиляди години гръцка история.
И въпреки всичко, ако ме попитате какво бих запомнила от него, вероятно няма да са датите. Ще бъдат цветовете.
Бугенвилията върху пастелната стена. Синьото на Арголическия залив. Камъкът на Паламиди в късния следобед. Малката фигура на Бурдзи във водата. Масите, изнесени по улиците, и онова особено средиземноморско усещане, че никъде не трябва да бързаш.
Може би затова Нафплио ми харесва толкова като идея за Code Destination. Тръгваш към него в търсене на Гърция и някъде между морето, венецианските фасади и старите крепости за момент срещаш и Италия. А накрая откриваш нещо трето.
Нафплио – град, който не иска да бъде нито едното, нито другото, защото е намерил свой собствен начин да бъде красив.
