TREND OF THE MONTH: Българката – Яна Радева след Наградата на журито в Кан

Елица Стойчева
Време за четене: 8

Без да бъда крайна феминистка, през май българката отново показа, че е силна и талантлива жена. Още по-радостен е фактът, че Балканите ни са на мода и ние трябва да грабнем вълната на световното внимание. За екипа ни е огромна чест и привилегия, че самата Яна Радева, изиграла главната роля във филма  The Dreamed Adventure – заснет изцяло в България, който спечели  наградата на журито и се нареди сред големите победители в Кан,  отдели време за екипа ни и нашите въпроси.

Сред суровата красота на българските планини и сенките на едно болезнено минало, новият филм „The Dreamed Adventure“ на Валеска Гризебах разгръща история за тайни, вина и морални компромиси. Чрез тихо напрежение, реалистични персонажи и атмосфера, пропита с усещане за неизказани истини, режисьорката изследва как миналото продължава да определя настоящето. Филмът не разчита на зрелищни обрати, а на човешките взаимоотношения, мълчанията и детайлите от живота в едно забравено от света място, където спомените и престъпленията никога не изчезват напълно. А как Яна Радева минава през цялото личностно пътуване четете тук:

CF:Как приехте новината, че The Dreamed Adventure е селектиран в основния конкурс на Фестивала в Кан?

Когато Валеска Гризебах ми каза, че отиваме в Кан, първата ми мисъл беше, че тя го заслужава.  В първия момент се зарадвах за нея. Аз нямах въобще представа какво ни чака в Кан и какво ще бъде, но толкова се радвах за целия екип, за всички, които дълги години са работили по този проект, защото това наистина са шест години. Валеска Гризебах и Маргарита Кудрина са правили своите проучвания толкова дълго.

CF:Как започна Вашето сътрудничество с Валеска Гризебах?

 С Валеска Гризебах се запознах март месец 2023 година. Вече бях ходила на два-три кастинга, но тогава я видях за първи път и беше толкова лъчезарна жена. Излъчваше такова спокойствие, такава ведрост. И една година след това всеки месец бях на кастинги. В началото с асистенти и след това вече с актьори, които бяха избрали за филма. Не актьори, ами като мен, непрофесионалисти. 

CF:Действието се развива в граничен град в Югоизточна България. Каква роля играе мястото във филма?

Снимахме край границата при Свиленград, в района на Сакар, както и в Маджарово. Но именно границата винаги е носила много силен символичен заряд. И през 90-те, и днес това е място, където се срещат различни светове. Не знам дали сте запознати, но това е втората по големина сухопътна граница в света и първата в Европа – външната граница на Европейския съюз.

Реалността там е много по-различна от представите, които често имаме. Хората са изключително свободни като дух и много истински. Свиленград много ме впечатли – и като атмосфера, и с хората, с които се запознах. Наистина уникални хора.

CF:Какво почувствахте по време на 10-минутните аплодисменти след края на филма?

Между другото, аз гледах филма за първи път точно на премиерата в Кан, така исках. Видях се за първи път на голям екран, но по-скоро гледах Валеска, Сюлейман, Стойчо, те бяха до мен. Всичките ми колеги, които просто се радвах да виждам как сияят лицата им.

CF: Получихте ли вече обратна връзка от международни критици или колеги от киноиндустрията?

Още в Кан започнаха интервютата, имаше страхотни рецензии за филма. Между другото, за да вземе награда на журито, то филмът е уникален. Кинокритиците споделиха,  че е издържан отвсякъде. Има напрежение, има много образи, които са предадени реалистично. Пак искам да кажа, екипът беше уникален. А българите в него бяха много. Работата с тях беше невероятна. С колегите ми, които са непрофесионалисти, се разбирахме чудесно, най-вече със Сюлейман, със Стойчо, и Данислава, и малката Тиана, тя също беше много добра. Не мога да ги изредя всичките, но беше уникална работа.

CF: Валеска Гризебах говори за това как политическите промени през 1989 г. едновременно свързват и разделят хората в Европа. Като човек и артист, Вие как усещате наследството на този преход днес – в обществото и в личните истории, които разказваме чрез киното?

По време на кастинга, който продължи почти година, имахме много разговори – с Валеска, с Маргарита Кудрина и с всички останали – за промените след 1989 година и за това как те са се отразили на хората. В Европа и особено в Германия падането на стената също носи огромна промяна, но при нас преходът е бил различен. И все пак има нещо общо – усещането, че животът на всеки човек е минал през разместване, през адаптация, през загуба или ново начало.

Това винаги е съществувало – хората да се разделят и отново да намират път едни към други. Според мен тези процеси са много лични и субективни, но в същото време си приличат, независимо дали говорим за тях или за нас.

Аз самата не усещам тежестта на това наследство от прехода. Вярвам, че етапите от живота, които са приключили, трябва да останат там, където са били – в миналото. Ако можем да извлечем урок от тях, това е най-ценното. Макар че човек често повтаря едни и същи грешки по два, три или повече пъти, докато наистина не научи урока си.

Затова за мен миналото трябва да остава назад. Харесва ми мисълта, че дори секундата, която току-що е минала, вече принадлежи на миналото – и трябва да бъде пусната.

CF:Кога ще можем да гледаме лентата в България?

Велеска е много уважителен човек и тя иска, освен премиера в София, да има и премиера в Свиленград, защото е много свързана с хората там.

Между другото, по време на проучванията си в този край тя остава силно впечатлена от силата на българската жена и от начина, по който е понесла всичко преживяно. Разказва, че в многобройните си срещи и изследвания, посветени на 90-те години, мъжете често са казвали: „Това бяха мъжки времена. Жените нямаха никаква роля.“

Но именно това е темата, която тя е изследвала най-задълбочено, и е стигнала до извода, че това съвсем не е така. Напротив –  жената е имала своето важно място и своята сила. А и всички ние знаем, че истината е много по-различна.

Тя е изключително впечатлена от българката – от начина, по който се е справяла, от трудностите, които е преживяла, и от вътрешната ѝ устойчивост. Дали всичко това оставя отражение и в днешно време – тази тема също присъства във филма. Но няма да я обсъждаме сега, защото предстои премиерата.

 

Елица Стойчева

Сподели статията