TREND OF THE WEEK: Жените наистина плачат и затова ни има

Сълзите са емоция, капки, които показват, че сме живи. Думите на душата. Едни жени ни докараха буквално до сълзи от щастие и гордост, защото успяха да покажат, че и ние можем да правим филми на света. Тази седмица в рубриката имам удоволствието да задам въпросите си на  Весела Казакова и Мина Милева

Привет, За съжаление се разминахме в Кан, но този филм е и ще бъде актуален много след този фестивал, който ни помогна да засилим още по-силно погледа си върху него. На 14 юли, националният празник на Франция, преминахте по червения килим на Кан, а поводът бе „Жените наистина плачат“ и не само присъствахте там, в пресата отзивите показват, че с този филм докосвате. Лесно ли ви се довери вашият френски продуцент Кристоф Брунше?

Весела: Ние години наред работим във филмовите среди. Всички наши филми са се реализирали първо зад граница и после стават известни в България. А с Кристоф вече работим не за първи, а пореден път. Затова той отново ни се довери.

Мина: С Кристоф Брюнше имаме много приятна комуникация. Той е изненадващ купонджия, но същевременно много деликатен човек, познанията му за пазара и киноиндустрията са много задълбочени. Кристоф бе подготвил кандидатстване в АРТЕ и беше привлякъл интереса на голям агент по продажби от МК2. Тези преговори отнемат много време, енергия и далновидност. Когато отидохме на среща разговор в АРТЕ, той ни каза само да бъдем себе си и да не се подготвяме. Имахме малък шанс да спечелим, но се оказва, че дългогодишният директор на Кан – Жил Жакоб е бил много запален по сценария и може би това е повлияло на останалите членове на комисията, тъй като той е институция във Франция.

Във филма освен изключителната любимка на България Мария Бакалова, участват и Ралица Стоянова, Добриела Попова. Труден ли беше кастът и колко време отне същинската работа по филма?

Весела: Беше труден кастинг. Явиха се над 100 момичета. За да не повлияваме на процеса и да държим дистанция, ние не бяхме там през цялото време и гледахме видеа всяка вечер. Появихме се само на последния кръг.

При всички положения още от пръв поглед върху актьорския състав става ясно, че това е един женски ансамбъл. Така създадохме и общата женска енергия, която блика във филма. Всички връзки между героините са удивително преплетени. Най-любопитно може би е, че аз наистина съм пред камерата с моите две биологични сестри Биляна Казакова и Катя Казакова. Ние сме от едно семейство и трите сме професионални актриси. А пък Ралица Стоянова всъщност е дъщеря на моята сестра Катя Казакова. Тя и играе дъщеря й във филма. Но филмът не е биографичен. Той е посветен на жената и нейните житейски периоди. Затова засегнахме и тема като следродилния период, за която малко се говори, а нас като жени ни вълнува. Сестра ми Биляна вкара личен опит в този проект, като майка на момиче. Тя написа чудесен сценарий, центриран върху нейните преживявания като майка и родилка. Това беше основата, около която развихме историята. Тези женски теми много липсват и в световното кино.

Свикнали сме у нас да разделяме киното на комерсиално, фестивално, платено и безплатно, но ето че вие успяхте да оборите всички клишета? Как се справяте с финансирането?

Весела: Финансирането за един проект е много важно. Киното е голяма машина.

Мина: Първия си филм го направихме с наши лични средства. Стартирахме с филми, които ние издържаме. И не се гордеем с това. Трябва да има пари.

Весела: Да! Защото не можеш да платиш на екипа си. А за да се хвърлят жертвоготовно всички участници на снимачната площадка, те трябва да се чувстват спокойни да работят. Всеки един реквизит можеш да купиш, но човешкият труд е най-важен и заплащането му е форма на уважение към него.

Мина: Филмът ни получи огромна подкрепа от Франция. От цели три фонда, което е огромен успех. Спечелихме също финансиране и от Ил де Франс, доста труден Парижки фонд и Евроимаж.

Вече минаха цели два месеца от фестивала в Кан, за който мисля вече всеки знае, че филмът „Жените наистина плачат“ бе номиниран в категорията „Особен поглед“, успяхте ли към днешна дата да осъзнаете какво се е случило и какво ще ви остане като най-скъп спомен?

Мина: Може би слухът, който плъзна из Кан, както за нас като автори, така и за филма. Директорът Тиери Фремо дори опита да ни запознае с Тилда Суинтън, която е чула там за някакви българки. Той ни е повикал на сцената, но ние не сме били в залата в този момент.

Весела: Реално ситуацията е адски забавна. Защото той е повикал Тилда на сцената и после извикал „Къде е Мина и Жените наистина плачат?“ Кан наистина може да се сравни с олимпийските игри, защото ако само разгледате останалите селектирани заглавия и огромните компании и имена, които стоят зад тях, наистина олимпийският принцип за участието е много приложим и тук.

Мина: И изведнъж един независим проект като нашия да получи внимание в това огромно море от филми. Ако трябва да обобщим, в Кан получихме много добри отзиви. Нашият агент, един от петте гиганта на европейския пазар в разпространението, МК2, често се шегуваме, че са взели нашите инициали, бяха напълно удовлетворени след фестивала. И вярваме, че в океана от филми, ние вече намерихме нашия остров, на който да ни обърнат внимание.

Весела: На професионално ниво в Кан усетихме, че все едно сега започваме. Ние вече сме работили цели 12 години, но сега за нас в работен план имаме ново начало. Това за нас е втори игрален и имаме три документални филми и е адски радващо, че тепърва всичко започва.

Мина: Всъщност това е готиното на живота, и всеки успех, и всеки провал, са все ново начало.

Мислите ли, че в новото време, в което се надяваме, че живеем, ще успеем да опровергаем стигмата и клишетата за Източноевропееца и ще оставим у себе си само полезната ни автентичност без комплексите и ненужния товар в куфара?

Мина: Много хубав въпрос. Аз повече от 20 години живея в Лондон и няма как да не призная, че има разлика между нас и останалия свят. Това е нормално, но основният ни проблем идва от ниското ни самочувствие. От факта, че вместо да се уповаваме на автентичното, което ние носим, ние се сравняваме. Това си е чисто наш проблем. Има много неща, с които трябва да се гордеем и то не само в исторически план. Губим всичко ценно в опити да копираме Запада.

Весела: Мисля, че всичко е въпрос на идентичност. Много честно и откровено ровихме в душите на нашите сценарни героини. Всеки, който идва, носи своята култура и не бива да я губи. Тъжно е, че все още много малко хора знаят за България.

Всички сме хора, но последните години освен на Изток и Запад доста се делим и по полова принадлежност. Проблем ли е и ако мъжете наистина плачат ?

Мина: Задължително е ! Не смятам, че има проблем. Модерният мъж е в контакт с женската си страна.

Весела: Истина е, че на нашия филм помогнаха и много мъже зад камера. Не мислехме, че мъжете също ще се влюбят във филма като нас. Може би по-скоро самите жени трябва да станем по-добри помежду си. От всички пътувания, които сме имали, осъзнавам, че в начина ни на общуване, независимо дали мъж-жена или жена-жена, важно е уважението и това да си подаваме ръка.

Сега накъде, върху какво ново работите и кога широката публика у нас ще има възможност да се докосне до филма?

Весела: Избраха ни за жури на фестивала във Венеция. Много хубавата новина е, не само, че сме жури, а ще бъдем и две преизидентки (смеят се)  Неслучайно ни попитаха в имейла дали спорим много помежду си.

И спорите ли? 

Мина: Няма да се хващаме за косите. Ние сме много единомислещи и сме като армия, която е насочена към целта.

Весела: Разбира се, че имаме идеи и за нови проекти, но не ги очаквайте скоро. При нас пътят наистина е бавен. Работим върху това сега филмът да бъде видян и от българската публика. Вече с пети филм удряме на камък с дистрибуцията в България. Надяваме се този път да преодолеем стигмата на т.нар необходима определена комерсиална звезда във филма, за да бъде възприет и от българските киноразпространители.

Мина: Да, дистрибуцията у нас е подчинена на неразбираеми за нас закони. Но се надяваме този път да преодолеем тези неписани правила. Сега нямаме никакво време за почивка. Филмът ни „Котка в стената“ имаше турне в Испания. След това сме на селекция в Сараево за „Жените наистина плачат“.А българската публика може да му се наслади на София филм фест през септември. На 15-ти септември от 20 часа е премиерата в лятното кино зад Хилтън, нарича се пространство на София Съмър фест, както и на фестивала „Златна роза“.

 

Снимки:Getty Images