6-ти юли Световен ден на Целувката
Социалните мрежи се напълниха с червени устни, сърца, романтични цитати и пожелания да се целуваме повече. Аз обаче се замислих за нещо друго. Не за количеството, а за качеството. Защото, ако трябва да съм честна, целувката май стана твърде лесна. Раздаваме я като лайк, изпращаме я като емотикон, приключваме разговорите с нея, а някак между другото забравихме колко специално нещо всъщност е.
Не, няма да започвам с вечната песен за това колко различни били младите днес. Всяко поколение си има своите любови, своите правила и своите глупости. Просто си спомних колко вълнение имаше някога в една единствена целувка.
Още в гимназията добрият целувач беше местна знаменитост. Не защото някой му беше дал диплома, а защото славата се носеше по-бързо от училищния звънец. Завъртахме бутилката със свито сърце и тайно се молехме тя най-после да посочи точно онзи Иван от съседния клас или момичето с най-красивите очи. Една целувка тогава можеше да направи деня ти. Или да го съсипе. Но никога не беше без значение.
Аз също пазя един такъв спомен. След един рожден ден, изпълнен с повече смях, отколкото разум, с повече игри, отколкото задръжки, и с доста повече целувки, отколкото предполагаше добрият вкус, целият ни клас дружно се оказа под карантина с варицела. По онова време Facebook нямаше, затова проведохме истинско телефонно разследване, докато се чешехме геройски по домовете си. Заключението беше категорично – рожденикът се беше оказал най-щедрият разпространител както на целувки, така и на шарка. Оттогава знам, че целувката никога не е напълно безобидна.
Тя всъщност говори всички езици. Французите упорито твърдят, че са поставили световния стандарт. Лично аз смятам, че понякога това, което наричаме френска целувка, е просто твърде ентусиазирано използване на езика с малко повече самочувствие, отколкото талант. Южняците се целуват шумно и по всеки повод. Северняците са по-сдържани, но не и по-малко искрени. А ние, българите, си имаме една фраза, която звучи толкова невинно: „Хайде само да се поцелуваме.“ Историята обаче многократно е доказвала, че точно след тези няколко думи започват най-големите любови… и не малко от големите главоболия.
Днес май по-често се целуваме в чата. Изпращаме едно 😘 и смятаме, че сме отметнали романтиката за деня. Само че емотиконът няма аромат. Не оставя червило по ризата. Не те кара да се усмихваш без причина, когато си спомниш за него няколко часа по-късно. Не ускорява пулса. Не те кара да забравиш какво си искал да кажеш.
Истинската целувка е като хубав концерт. Понякога е тихо акустично изпълнение само за двама. Понякога е летен хит, който звучи до изгрев. Понякога е онзи стар евъргрийн, който никога не омръзва, колкото и години да са минали.
Затова, ако ще се целувате, правете го истински. Не защото е празник. Не защото календарът така казва. Не защото така правят всички. А защото отсреща стои човек, когото си заслужава да целунете. Целувайте се така, че да ви се прииска да повторите. Така, че да оставите спомен, а не просто следа от червило.
И ако трябва да дам рецепта за хубава целувка, тя е съвсем проста. Трябват двама души, които поне за миг забравят телефоните си, намират време един за друг и си позволяват да бъдат малко по-смели, отколкото са били вчера. Добавете една чаша хубаво вино, щипка чувство за хумор и много желание. Разбъркайте бавно. Сервирайте горещо.
А ако след това усетите онези добре познати пеперуди в стомаха, не бързайте да търсите лекар. Най-вероятно просто сте попаднали на човек, който знае как се прави този десерт.
И повярвайте ми – това е рецепта, която никога не излиза от мода.
