Дяволитите детайли на столичния живот

Събуждам се в 8. Работният ми ден започва в 11. Подранила съм. Решавам да се издокарам. Събудила съм се в прекрасно настроение, днес е дошъл моментът за онези high heels, които все отлагам. Тъжно ми е за тях , сигурно са развили поне една форма на клаустрофобия в тесния им картонен дом под леглото ми.
Като типичен разумен градски човек моят ракетоносител към работното място се нарича Метрополитен. Въпреки че спирката към цивилизацията се намира на около 300 метра от моментния ми дом, аз излизам 10 минути по-рано. Повтарям с токчета съм. Слаломът започва. Пет –шест обърнати плочки, една широкоотворена шахта, симпатична бабунка на пешеходната, която прескачам с еленски скок и в безхайхилсови дни.
В метростанцията съм. Вече съм се сдобила само с няколко одрасквания по новите обувки, но отдалече не се забелязват. Влакчето пристига. Усещам различни погледи, които пронизват тялото ми. Жена на средна възраст цъка с език, други две девойки тихо нашепват „тая за к‘ва се мисли и къде ще ходи облечена така“, двама-трима пича ме заглеждат, а едно момиче със съчувствие ме пита „как успяваш да се движиш“.

Пристигам на най-оживената метроспирка „Сердика“. Все още съм в статус feeling good. Тропкам със задоволство, докато не се изпречва поредното препятствие. Улицата е Денкоглу, окупацията е на топлофикация, дупката огромна, тротоарите заети от други строежи, колите много, клаксоните на макс. Един от майсторите ми подава ръка, защото мърдане няма. Прескачам, какво да правя. По време на упражнението се понадупвам, подобно на домашно животно, извършващо физиологична нужда. Лелките от съседното денонощно се хихикат, ама не като японки, а едно такова злорадо. Поне майсторите не ме теглиха с въже. Продължавам.

Добре съм. Остават само 100 метра. Купувам кафе. Нуждая се от енергия. По единствения цял бордюр, балансирам, както онези яки пластични жени в цирка с въжето. Отпивам голяма вряла глътка кафе, тъй като не ми се перат ръкави в обедната почивка. Пари, но нали знаете, че парен каша духа. Избиват ми и няколко капки пот по челото.
Акостирам пред работния ми дом. Вдишвам и издишвам преди да разтворя вратата. Развихрям се и си действам по ежедневните задължения. Само се моля да не ми се наложи да изляза извън мокетния комфорт и равнинност. Чувствам се красива.

Работният ден е към своя край. Не ми се тръгва. Не се чувствам готова за обратния път към метрото. Правя си снимка за спомен, щото в близките 10-тина дни надали ще причиня отново този маратон на краката си, обувките и най-вече душата си. Преди да прекрача прага се обаждам на приятелка, за да събера информация за пътната настилка и да получа жокер затова откъде аджеба мога да се измъкна с по-малко щети.
Вървя отново към любимия ми Метрополитен. Походката ми е много далече от секси. Съсредоточила съм се на макс. Ако не бързах толкова, може би било добре първо да опипвам плочката с въртеливи погалвания с крак, както при танго, за да разбера колко точно се клати и накъде, а чак после да преценя дали мога да рискувам и да пристъпя.
Качвам се в метровлакчето. Моят герой. Заемам блажено и нагло две седалки. Хора, аз успях! Прибирам се у дома. След кратка почивка е време за оглед на щетите. Все още хубав чифт обувки. От две капачки съм останала само с една. Но какво пък нали все още имам две обувки и обущар в квартала. Ще работя и ще си купя нови. Едни очукани токчета, не могат да очукат настроението ми.

Не искам да ви товаря с моите кахъри. Разбира се, че мога да летя и без хайхилс, мога да докарам кръшна походка и яхнала джапанки, но нужно ли е? Мога да нося високите си обувки в кутия, в багажника, на гръб и да ги обувам само за специални поводи, както са принудени да правят всички българки. Мога да имам и лъскави мечти, които са много далеч от разрушените междублокови пространства, откраднатите кофи за боклук и кашпи с цветя.
Със сигурност мога и да не живея в София, но съм привързана към нея, харесвам я и със сигурност тя изобщо не е моят малък Лондон, а по –скоро моят обичан кратерен лунен пейзаж. Определено, когато живея в чужбина подарявам на обувките си по-дълъг живот, за себе си ми е трудно да кажа.
София, а и България, е мястото, в което все още будните граждани и работещите общинари се мъчат да поддържат и боядисват, да си благоустройстват пред търговските обекти, домовете и гаражите, а варварски настроените аборигени продължават да мърлят и чупят. София е наша грижа и силата да елиминираме препятствията по пътищата й е в нашите умове. А ако не повярва в разказа ми, преброй още днес колко жени на високи обувки ще срещнеш по софийските улици.

ПС: Този разказ посвещавам на всички хора, които не спират да бачкат и да си купуват нови обувки, да ги носят с кеф и усмивка, лавирайки между дупките на живота. Помагайте им, не е лесно да се извисяваш всеки ден сам. И скъпи дами, ако много се сдухате, пишете ми! Знам един реновиран тротоар, ще ви го покажа, а може би в бъдеще ще направим група, в която да си споделяме снимки на човешката градска среда. Не сте сами! Знам, че сме много.

Елица Стойчева