След като скандализира читателската аудитория с първите си две книги „Дневниците на една курва“ и „7-те смъртни гряха“, Калина Паскалева се завръща с третата й книга „Секретно“

„Секретно“, е изповедта на една жена, готова на всичко да разкрие истините, за които обществото мълчи. На живот и смърт с цената на любовта. А дали тази жена не е самата Калина Паскалева? Историята се върти около главната героиня Ина, която е разследваща журналистка, даваща гласност на неудобните „въпроси и тайни“ в обществеността. Именно това е причината да достигне до същността на най – мръсните схеми в подземния свят. Тя не изпитва страх от заплахи, само безкрайна жажда за справедливост, за истина, за възмездие.

Дали героинята на Калина ще съумее да помогне на стотиците жени, които й разказват историите си? Дали ще намери мъжа на мечтите си и вечната, всеотдайна любов? Дали мафиотските босове, с които се конфронтира, няма да успеят да затворят устата й?

„Секретно“ не е книга, подходяща за всеки. Това е роман, посветен на жените, жертви на насилие, на децата, съсипващи живота си, още преди да са го изградили, на престъпниците, прекрачили закона.

„Целта на тази книга не е да ви разкаже поредица от скандални истории с фатален или щастлив край. Целта ѝ е много по-мащабна и искрено се надявам да я постигне“, споделя Калина.

Със „Секретно“ Калина Паскалева дава глас на онеправданите и слабите и разкрива част от стотиците премълчавани истории, които никой не се е осмелил да разкаже. Поне не и до този момент. Ето защо за „Секретно“ ще се говори дълго.

Калина Паскалева е родена на 8 ноември 1986 година. Завършва Английската гимназия в Пловдив и учи журналистика в София.  Определя себе си като вечният студент в Академията на живота. Освен със своя писателския талант тя е известна и като телевизионен репортер, и редактор в риалити формати. Занимавала се е с разследваща журналистика във вестниците „168 часа“ и „24 часа“ и е водила своя рубрика във в. „Уикенд“. Автор е на редица публикации в ежедневници и лайфстайл издания. През 2014 г.  участва в риалити формата „Big Brother All Stars“. Основател е на сдружение „Вярвам в теб“, което помага на деца с увреждания и жени, жертви на домашно насилие. Определя себе си като циничен егоист и твърди, че не се вълнува от хорското мнение, а слуша единствено сърцето си. Автор е на романите „Дневниците на една курва“ и „7-те смъртни гряха”. „Секретно“ е третата ѝ книга.

Откъс от „Секретно“

Послание

“По последни данни всяка четвърта жена в България страда от домашно насилие. Огромен е броят на момичетата, които са починали вследствие на побой от мъжете или гаджетата си. Не по-малко са и изнасилените. По стара традиция в нашенските семейства, ако мъжът не пие вечер ракия със салата пред телевизора по време на мач и не пошляпва своята любима, той не е истински мъжага. Може би е джендър – онова понятие, което хората не разбраха добре и интерпретираха по свой си начин.

Разбира се, неправилен.

Още от комунистическата епоха в съзнанието на българина като тумор живеят няколко теми табу. Една от тях е домашното насилие. Жените, бити и малтретирани психически, се страхуват да разказват за проблемите си вкъщи. Срамуват се да ги споделят, защото

останалите ще ги осъдят – главата на семейството е мъжът и той винаги е прав. Дори когато посяга, защото е хубаво жената да си знае мястото и да не се обажда. И това разбиране е една невероятна глупост, която не може да се изкорени от мисленето на нашите мили сънародници – особено тези, които са минали 50-те години, още тъгуват по комунистическия режим и с радост се товарят безплатно по автобусите за Бузлуджа, за да мятат гьобеци на Горан Брегович например.

Същите тези са изключително доволни от решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие – според съдиите тя противоречи на българската Конституция. За жалост голяма част от българското население изобщо не е разбрало правилно превода и значението на Конвенцията. Първо, защото не обича да чете дълги текстове, особено на чужд език. И второ, защото е по-лесно да се скрие зад нечие мнение и шумно да го подкрепя. Основното в

Истанбулската конвенция е рамкирането на наказанията срещу насилието върху жени:

Глава 1 – Цели, дефиниции, равенство и недискриминация, общи задължения
Член 1 – Цели на Конвенцията

1. Настоящата Конвенция има следните цели:

а/ да защитава жените от всички форми на насилие и да предотвратява, преследва и премахва насилието над жени и домашното насилие;

б/ да допринася за премахването на всички форми на дискриминация срещу жени и да насърчава действителна равнопоставеност между жените и мъжете, включително чрез овластяване на жените;

в/ да създаде цялостна рамка, политики и мерки за защита и помощ от всички жертви на насилието над жени и домашното насилие;

г/ да насърчава международното сътрудничество за премахване на насилието над жени и домашното насилие;

д/ да осигури подкрепа и помощ на организации и правоприлагащи органи за ефективно сътрудничество с цел да се възприеме интегриран подход за премахване на насилието над жени и домашното насилие.

За мое най-голямо съжаление дори собствената ми майка не подкрепя Конвенцията, макар да има юридическо образование. Според нея е срамно да разказвам, че самата аз съм страдала от домашно насилие. Било по-добре да си замълча и да не я излагам пред цяла България.

Убедена съм, че момичетата крият от родителите си на какво са подложени, защото се страхуват, че ще им се скарат. И така започват да вярват, че може би заслужават тези шамари и пасивно се подчиняват на народопсихологията „Бий ме – обичам те“. Според моята майка жените, страдащи от домашно насилие, са прости и не са могли да намерят правилния мъж. Щастлива съм, че на нея никога не е било посягано и не знае какво е да седиш скрита в някой ъгъл и да плачеш цяла нощ. Чувството е ужасно и трудно се описва с думи. Не по-малко неприятно е да ти се налага да ходиш със слънчеви очила, за да прикриваш посинено око. Питала ме е защо не съм ѝ разказвала за преживяното. И отговорът е един-единствен: „Няма да ме разбереш, мамо.“ Силно вярвам, че в България е пълно с момичета, които са били или още са на моето място. Изплашени и засрамени, потиснати и дълбоко увредени психически. Убедена съм, че сънуват кошмари и изпитват панически ужас дори само когато виждат насилие по филмите. Някъде бях чула, че им харесвала ролята на жертва. Не, не ми е приятно да съм в тази позиция и минаха много години, преди да разкажа своята история, да се изправя с вдигната глава и да кажа, че се справих с този проблем. Факт е, че не съм позволила на никого другиго да ми посегне или да ме обиди, но колко жени могат да се похвалят с такава победа? И причината не е в това, че те нямат сили да разкажат болката си, а че обществото няма да ги разбере.”